Майката Мария Куманова от Бургас направи разтърсваща изповед за ада, през който минава с опитите си да измъкне сина си Мартин от капана на дрогата. Тя разказа своята история по време на състояла се в Бургас кръгла маса на тема "Наркотиците - риск за бъдещето" и остави без дъх присъстващите в залата.
Със своя разказ тя може да бъде изключително полезна за всички родители, които водят борба за спасението на децата си. Ето го:
Звучи ли ти cool да живееш ден за ден? Докато в един прекрасен момент не почукаш на вратата на Дявола и не го помолиш да те пусне в Ада, с всичките му почести и салтанати на заслужил глупак, извървял сам пътя дотам? Иво Андреев, бивш наркоман, понастоящем мъж със семейство и собствен бизнес, е стоял пред тази врата и е тропал нееднократно по нея. Но точно, когато тя се отваря, той се обръща и поема в обратна посока.
Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици: част втора.
Минаха малко повече от три седмици без трева и още чувствам ефектите на ТНС, напускащ тялото ми. Трудно ми е дори да пиша това. Изморена съм, концентрацията ми е ужасна и се чувствам много по-глупава, отколкото някога съм се чувствала, когато съм била напушена.
Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици.
Едно клише, което знам, е „нещата се променят за миг“. Друго клише, което знам, е, че клишетата са верни. Преди три съботи прекарах целия ден в леглото, постоянно правейки топчета трева, принудително пушейки ги и гледайки все по-безрадостните и безинтересни телевизионни програми от изгрев до залез, чувствайки омраза към себе си.
15-16 годишни деца получават инфаркти и инсулти. Някои умират. Други получават диагноза „параноидна шизофрения". Какво се крие зад всичко това? Веселина Божилова обяснява.
Той е на 15, притежава чудесен талант, учи в Художествено училище, до 8 клас е отличник, с родителите си няма особени проблеми. В един момент обаче спира да ходи на училище, вкъщи става агресивен, забърква се в кражби, залавят го, попада в Детската педагогическа стая. Промяната се случва за малко повече от година.
Той е на 16, употребява метамфетамини, агресивен е. За да го спаси, семейството мобилизира всичките си роднини и в продължение на два месеца устройват домашен затвор, където едновременно го пазят поне трима души. Цялата разширена фамилия зарязва всичко друго, за да участва в акцията.
В момента, в който поех първата си глътка въздух, вече притежавах унаследена зависимост към хероин, формирана още в утробата на пристрастената ми майка. През целия си живот изследвам физическите и психични ефекти, които наркотиците причиняват на родителите ми. Толкова ранно формираната в мен зависимост беше и причина да търся отговор на въпроса за същността на човешката природа.
Когато се преместих да живея при роднини, и вече излекуван от зависимостта си, осъзнах, че всеки човек развива различна форма на зависимост, за да се справи с празнотата на живота си и с желанието да получава още от „дрогата“ си.
Не изпитвам абсолютно никакво удоволствие от стимулантите, с които прекалявам. Не ги употребявам заради нуждата от развлечение. Те са отчаян опит да избягам от болезнените си спомени, от усещането за непреодолимата самота и предчувствието за предстояща гибел.
Едгар Алън По
Продължих да живея в зоната на здрача, работейки за филмови и рок звезди. Сигурно трябваше да предвидя какво ще ми се случи. След като се бях хванал да слугувам на богаташите в „Бел Еър“, Бевърли Хилс и Малибу, беше само въпрос на време някой от тях да ме помоли да му доставя дрога. Може би просто имах вид на човек, който може да свърши работа. Тези хора бяха свикнали да получават това, което искат, само с едно щракване на пръсти. Попитаха ме – аз приех. Мой приятел ме представи на едни момчета от окръг Хъмбоулт и окръг Марин, след което редовно ходех там и купувах марихуана с килограми. Плащах четири хиляди долара за фунт (към половин кило), разпределях го на унции (някъде към трийсет грама) и продавах унциите по шест стотака всяка. Беше много по-лесно от детайлинг на коли и много по-вълнуващо. Казах си, че няма смисъл да се бъхтя с физически труд, след като в дилърството има такъв огромен потенциал. Тук тревата не беше като мексиканския боклук в Толедо – беше първо качество, от най-добрата. Продаваше се като топъл хляб. Щом стъпех със стоката в Малибу, свършваше моментално. Натрупах бая пари за нула време. Ех, да можеха приятелите ми да ме видят!
Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.
Весела пише така както говори - документално. Затова ако и вие сте изживели най-бурните си години през 90-те и то в център на София, в книгата ѝ често ще виждате себе си. Дори без да сте докосвали наркотици. "Падение и спасение" не е разказ само за дрогата, тя е разказ за цяло едно поколение.
Срещата ни е сутринта. Тя вече ме чака, оказа се, че става по-рано дори от мен. "В 5.30 обикновено" ми казва. Не по задължение. С две деца на 25 и 9 години. Работи като редактор в едно от най-рейтинговите сутрешни предавания. Винаги ми е изглеждала от онези хора, които минават леко през живота. На които не им пука. Винаги е била усмихната. Сега държа книгата в ръцете си и разбирам колко не разбирам хората. Прочитам я почти на един дъх, в колата, преди интервюто. Оказва се, че Весела (която явно на пук носи това име), е имала една от най-тежките житейски срещи - тази с хероина. И от битката с него е излязла победител. Вярва, че е преживяла това, за да разкаже днес за срещата си с дявола на колкото се може повече хора, за да успеят да го разпознаят, ако го срещнат някой път.
Книгата ти по-скоро е разказ, а не роман. Имам чувството, че си я написала на един дъх.
- Никога не съм имала претенциите да съм писател, да пиша добре. Като дете пишех разни стихове, есета. Мрачни, апокалиптични, ужасни. Странно е, че никой не е обърнал внимание.Сега като майка си давам сметка, че още тогава се е гнездяло "нещото", което после ме е отвело по този път и ако може би ако някой е обърнал внимание... Не обвинявам родителите си, разбира се, тогава времената бяха съвсем други.
В психоанализата казват, че малката случка е поводът, а причината се крие другаде.
- Аз съм се самоизследвала. Най-основното при наркотиците, а и при всички заивисимости е, че няма отговор на въпроса: "Защо започваш?", не "Как и кога си започнал?" и "Защо не мога да спра?". Говорила съм с много наркомани, никой не може да отговори. Нещата започват сигурно още от утробата, още когато бебето е в корема.
От келешлък ли опита ти?
- Да, от скука, от тъпотия, от незнание...
Е, всеки може да "гугълне" хероин и да разбере за каква смърт става дума.
- В началото на 90-те, когато аз започнах "връзката" си с наркотиците, изобщо нямаше такава информация. И въпреки, че много четях, а и бях на 20 и нещо години с дете, пак нямах никаква представа с какво се забърквам. Много странно е, че сега, въпреки цялата информация, младите хора пак са неосведомени. Да, знаят, че хероинът е най-гадното нещо; знаят, че кокаинът не е добре, но все пак е за хората с пари... За тях марихуаната не е никакъв наркотик. Но дотук. Като приключих книгата, започнах да говоря с различни хора и се оказа, че много интелигентни, информирани хора не правят разлика в наркотиците и не знаят как да ги разпознаят при децата си ако започнат да ги употребяват. Оказа се, че и в световен мащаб това е проблем.
Аз пък не мога изобщо да си представя, че някой млад човек днес би взимал хероин. Струва ми се ужасно тъпо и много старомодно.
- Взимат. Аз съм пробвала всички наркотици и знаеш ли, хероинът ти носи най-готиното усещане. Нека не прозвучи като реклама, самата му същност е ужасна и убива. Затова хероинът е любимото оръжие на дявола. Хероинът е най-бързо убиващата дрога. Най-бързо се пристрастяваш. И се оказва, че употребата в световен мащаб е като крива. Когато са легализирали марихуаната в световен мащаб, е имало спад на употребата на хероин. А когато има криза, война, бедност, нещастие, кривата отново се качва. Сега се наблюдава нещо подобно, за съжаление.
Аз не мога да повярвам, че си била толкова навътре, а сега изглеждаш така - здрава, с хубава кожа, с бели зъби, със семейство и добра работа. Статистиката не трябва ли да те е погребала вече?
- Доста хора спират. Лично аз познавам четирима, които сме почнали заедно и днес са спрели.
Дори оживели след хероина не изглеждат като теб, знаеш за какво говоря.
- Да, това е проблемът. Истината е, че не живеят пълноценен живот. Не могат да се социализират. Ето защо аз съм горда с това, което съм. След това, което съм преминала, аз съм супер успяла. Имам среден стандарт н живот, хубава работа, приятели, семейство. А всички мои бивши приятели от вереме на време взимат, да речем, по нещо. На мен ми останаха единствено цигарите. Сега живея дравословно и спортувам непрестанно.
Кога разбираш, че хероинът те е "взел"?
- Много бързо става. За 5 дни. На шестия ден си с абстиненция. Ти, разбира се, не знаеш какво е абстиненция в началото. Не знам какво се случва сега, но аз започнах да го пуша - това е един жълт прах, с който си пълниш цигарата. Точно пет дни пушех по една такава цигара на ден. И на шестия ден се събудих все едно ме е тръшнал много ударен грип. Всички стави и кости ме боляха, беше ми студено и се потях. Това са признаците на грипа, но и на абстиненцията. Некомфортно ти е, напрегнато ти е, не можеш да си намериш място.
Толкова ли не можеш да се справиш? В крайна сметка това е само физически дискомфорт. Чувала съм за хора, които едва ли не трябва да ги приковат с белезници за нещо, за да издържат на болката и да не излязат за следващата доза.
- Справяла съм се много пъти. Много. Безброй. Пробвала съм много лечения. Това, за което говориш е едно от тях - "студена пуйка" - за 5-6 дни се оправяш. Лошо ти е, но се изчистваш. И после се връщаш отново. Защото е в главата ти, не в тялото. Това е дух, който те обладава и не те пуска. И те връща всеки път.
Колко пъти си се "връщала"?
- Много. Много. Страх те е да спреш. Страх. "Само още веднъж!", си казваш. Да не говорим, че ако решиш да спреш, в "средите" ти казват: "Ти луда ли си? Няма никога да успееш!"
Не виниш ли някого? Например този, който ти даде първата доза?
- Не. Това е лично решение. Тогава този човек ми каза: "Това е хероин и от днес си го плащаш." И нали ти казах, дори не знаех какво е това точно. Ако бях попитала сигурно щяха да ми кажат. Тогава всички в тази кръчма на Магура пушеха, онези бурни години. Пушехме в кръчмата, можеш ли да си представиш?
Как се справяше с дъщеря си?
- Майка ми ме заведе на лекар и никога няма да забравя какво ми каза той: "Тя има зависимост от наркотици, но не е наркоманка. Не е развила това стадно чувство да се събира на групички с други наркомани, да не се грижи за себе си, да краде, да изнася неща от вкъщи..." Така че наистина не бях типична наркоманка, стараех се... Не взех нищо от нас, за да си доставя наркотици, през цялото време си изработвах парите. Аз съм израстнала в много морално и консервативно семейство и може би това има значение.
Хероинът не е ли супер евтина дрога? Защо всички наркомани в един момент започват да изнасят къщите си?
- О, не, изобщо не е. Като си зависим, ти трябва една определено не малка сума на ден. Само за дозите. Тогава работех като сервитьорка и когато ме хванеха да се друсам, защото това се случваше, още на другия ден започвах работа на друго място. Изобщо не се спирах.
Как реагирах родителите ти, когато разбраха? Майка ти е била лаборантка, а баща ти - военен. Сигурно е било ужасно тежко.
- Много беше страшно. Какво преживяха тези хора с мен... Бореха се до край, помогнаха ми много. Знаеш ли, това е заболяване на цялото семейство. То засяга всички около теб. Ти умираш пред тях всеки ден. Всяко звънене на телефон за тях е ад. Живеят в кошмар. Проблемт е, че много хора се отказват, гонят децата си от дома. А не трябва. Знаят, че е трудно, но обикновено децата им си нямат никой друг. Родителите са единствените, които остават до теб. В един момент майка ми ходеше на погребения на наркомани, дори не зная как ги е намирала, не съм я питала. Все едно е чакала аз да съм следващата и се е подготвяла за този момент.
Тогава интересуваше ли те мнението на другите?
- Беше ми гадно, ходех с дълги ръкави, притеснявах се да не разберат в магазина, в детската градина. Но те те виждат в един момент - трепереща, лошо ти е... Разбират, че има нещо, но не знаят какво точно. Учителката на дъщеря ми в детската градина по-късно ми призна, че е знаела, че нещо ми има, но нямала представа какво е. И подпитвала дъщеря ми Валя, която тогава беше на 4.
Тя, предполагам, не е могла да ѝ отговори?
- Тя знаеше, че "мама е болна". Има една глава от дъщеря ми в книгата. Помни всичко. А после съм ѝ разказвала. Тя ме накара да напиша книгата всъщност. Тя сега е на 25, омъжена е и живее в Лондон.
Значи все пак, колкото и да са малки, децата разбират и помнят.
- Да. Много я е било страх за мен.
А теб срам ли те е от това, което си била?
- Не. Може да звучи безумно, но дори не съжалявам. Мисля, че това е моят личен път и е трябвало да го извървя. Приемам го като мисия - че е трябвало да мина по някаква причина през тези неща. Може би ще разбера каква е тя сега , при излизането на тази книга. Бих искала да попадне в ръцете на деца и родители, които да разберат за какъв ад става дума.
За мен е непонятно как симптомите на наркомана се изплъзват от вниманието на родителите.
- И аз мисля, че не може да не разбереш кога детето ти е взело наркотик, ако го познаваш добре и го наблюдаваш непрекъснато. Всяка промяна ти прави впечатление. Много е трудно, разбирам. Дори да разбереш, да си признаеш, да го хванеш... Какво правиш? Заключваш го? Не го пускаш да излиза? Да се пребориш с това не е в силите на човек. И аз го казвам, защото не мисля, че съм свръхчовек, а защото вярвам, че на мен Бог ми помогна.
Кога си каза за последен път: "Край, този път ще го преборя!"?
- След първите две години пиене на метадон знаех, че ще спра, но ме беше страх. Абстиненцията е болезнена, но другото е по-страшно - какво ще правиш ако "това" го няма. Но кого не го е страх? Много искаш да напуснеш мъжа ти, но те е страх. Същото е. Връзка, но много по-силна от всяка друга. Живееш с това, дишаш с него.
Не те ли беше стрях, че ще умреш?
- Не. От малка съм ок със смъртта. Близка ми е. Наскоро почина наш семеен приятел и много страдах. Но не за него. За близките му. За мен не ме е страх. Повече ме е страх от остаряването и болестите. Когато бях на хероин два пъти ме връщаха от смъртта.
Ако те е страх от смъртта, може би никога няма да посегнеш към хероин. Пътят от първата доза до смъртта може да бъде изненадващо кратък.
- Да, страхът би могъл да те спаси. Но на мен не ми е минавала изобщо мисълта за смърт.
Имало ли е моменти през тези 16 години, откакто си спряла, в които си се изкушавала да опиташ отново. "Само веднъж"?
- Не. Няма го. Отиде си. Трудно, но си отиде. Битката с хероина е голяма, всекидневна, ежеминутна, непрекъсната. Започваш, отказваш се, намразваш се, започваш отново... Затова победата е велика. Победата над хероина е истински триумф.
Майката
Отвори прозореца на спалнята и впи пребледнелите си пръсти в перваза. Пое дълбоко дъх и се опита да успокои бесните удари на сърцето си. Не успя. Вгледа се в небето - ниско и тъмно, по него не се виждаше нито една звезда. И луната я нямаше. Стана ѝ още по-усилно и тежко. Безкрайна мъка и отчаяние задушаваха гърлото ѝ. Тежаха в нозете ѝ като олово. Облегна се на перваза и затвори очи. В съзнанието ѝ като на филмова лента се занизаха картини.
Акушерката вдига високо ревящото бебе и казва:
- Честито момченце! Как ще се казва?
Явор - чува собствения си глас и протяга ръце към мъничкото човече. Гушва го и прелива от нежност. Това безпомощно телце е най-скъпоценноти нещо, което притежава в света.
