Новини

stzagora

ПРЕВАНТИВНО-ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР ПО ЗАВИСИМОСТИ - СТАРА ЗАГОРА 

Конфронтирането е умение, което ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.


Конфронтирането всъщност е един много мощен терапевтичен инструмент. То е едно от „оръжията” на редица терапевтични програми за лечение на зависимости; използва се в групите за личен опит, в когнитивно-поведенческата терапия и т.н. Всъщност, оказва се, че не малка част от хората, които имат някакви психични проблеми и трудности, имат сериозни затруднения в конфронтирането.
Причината за това е, че конфронтирането, както вече многократно споменахме, е пряко обвързано с емоционалните преживявания на хората, с техните чувства. А повечето хора се въздържат да говорят за чувствата си или не го правят по конструктивен начин. От друга страна това са и особености, наложени от културата и възпитанието ни. Сетете се колко пъти сте чували „безценния” съвет: „Не трябва да показваш как се чувстваш! Дори да ти се плаче, стискай зъби! Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това.” Също така не малка част от хората не знаят как всъщност да изразят негативните си чувства по начин, който да не бъде деструктивен или себеразрушителен.
Именно затова конфронтирането е толкова силно и въздействащо. Защото то позволява на хората да изведат от себе си натрупаните чувства по „добър” начин, в конкретната ситуация, „тук и сега”. По този начин се предотвратява внезапното и понякога неадекватно „избухване” в резултат на натрупване и невъзможност за разтоварване на напрежението. И ако се заловим за споменатото вече изречение „Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това!“, бихме могли да кажем , че всъщност по-страшното е, именно когато другите не знаят.
Вероятността да разберат чувствата ни в момента и дори да се идентифицират с тях е много по-голяма, отколкото да разберем и да си обясним факта защо някой избухва от нищото или за нещо дребно, или защо просто ходи като буреносен облак, без да обелва дума, или защо когато (уж) всичко е „наред”, той плаче или пък се държи неадекватно. Това е много по-объркващо и всъщност „включва” защитите на другия. И тъй като повечето хора все още не са развили умението „четене на мисли” (макар и някои упорито да вярват в това), то в главата им започват да се разиграват редица сценарии, които нямат нищо общо с реалността и това само повече угнетява положението.
Не трябва да забравяме, че хората си приличаме по това, че макар и уникални, всички ние изпитваме едни и същи чувства, тоест въпреки различията си можем много по-добре да се свържем едни с други и да намерим общо именно през чувствата.
Нека използваме един от посочените примери по-горе, за да онагледим как точно би изглеждала една конструктивна конфронтация.
Да пробваме!
Заявяване по неконструктивен начин:
И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, че вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“
Конфронтиране по конструктивен начин:
И. към сестра си В.: „В., вчера си взела чантата ми, без да ме питаш. Това се е случвало и друг път. Не ми е приятно и не ми харесва, когато ми взимаш чантата, без да ме попиташ и да се съобразиш с мен. Това ме ядосва и обижда, защото чантата е моя, а така не мога да я използвам, когато искам. Имам нуждата/бих искала, когато имаш намерение да я взимаш, да ме предупреждаваш предварително.“ В: „…“
Това е един от възможните варианти И. да заяви позицията и несъгласието си, без да обижда сестра си. Както забелязвате, обаче коментарът на В. остава отворен. Може би се чудите защо. Защото нейният коментар и нейната реакция не са в наш контрол. Ние няма как да предвидим какво ще каже В. Тя може да приеме конфронтацията и макар да не ѝ е приятно това, което чува, да успее да разбере пропуска в поведението си и да се опита да го промени, съгласявайки се с предложението на сестра си или пък давайки друга алтернатива. В. обаче може и да отхвърли казаното от сестра ѝ и да не се съгласи.
Правото да не се съгласиш
Не бива да забравяме, че в конфронтирането участват двама души и всеки има право и основание на своите реакции. Ние не можем да променим другите. И. не може да промени В. Може да промени себе си и своето поведение. Може да направи своя избор как да комуникира и по какъв начин да се отстои. Всъщност това е, което всички ние можем да направим.
В наш контрол и сила е собственото ни поведение и ние можем да бъдем отговорни за него, а не за това на останалите. Конфронтацията ни помага за това. Тя не е рецепта, която задължително ще промени другия. Има риск да бъдем отхвърлени. Това е правото на другия. Конфронтирането обаче е нашето послание, че сме тук и границите ни са нарушени и ги пазим. Избирайки конфронтацията като начин за заявяване и отстояване, увеличаваме неимоверно шанса си да бъдем чути. Но нека не обясняваме повече, предлагаме ви да пробвате и сами да се уверите, а после, ако искате, можете да споделите.

Източник:http://blog.drugsinfo-bg.org/konfrontiraneto-kato-terapevtichen-instrument/

logo pic new

stop

pic7

bezpl telefon

da razviem

Посетители на сайта

671607
Днес
Вчера
Тази седмица
Миналата седмица
Този месец
Миналият месец
Всички
103
477
4808
658488
28180
34243
671607

Вашият IP адрес: 3.87.147.184
2019-05-24 03:18