Истински истории

stzagora

ПРЕВАНТИВНО-ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР ПО ЗАВИСИМОСТИ - СТАРА ЗАГОРА 

Майката
 Отвори прозореца на спалнята и впи пребледнелите си пръсти в перваза. Пое дълбоко дъх и се опита да успокои бесните удари на сърцето си. Не успя. Вгледа се в небето - ниско и тъмно, по него не се виждаше нито една звезда. И луната я нямаше. Стана ѝ още по-усилно и тежко. Безкрайна мъка и отчаяние задушаваха гърлото ѝ. Тежаха в нозете ѝ като олово. Облегна се на перваза и затвори очи. В съзнанието ѝ като на филмова лента се занизаха картини.
Акушерката вдига високо ревящото бебе и казва:
- Честито момченце! Как ще се казва?
Явор - чува собствения си глас и протяга ръце към мъничкото човече. Гушва го и прелива от нежност. Това безпомощно телце е най-скъпоценноти нещо, което притежава в света. 


Явор ѝ подарява първия букет цветя. Неговото юмруче стиска няколко жълти глухарчета и бурени. Бузката му е изцапана, но очите му сияят щастливи и очакващи:
- Мамо, това е за теб. Аз съм го набрал.
После го вижда ученик - смешно сериозен, с голяма чанта на гърба. Маха за довиждане. Изпраща към нея въздушна целувка и се слива с пъстрия рояк деца по пътя към училище. Тя го следи с поглед, докато съвсем се изгуби измежду останалите поклащащи се фигурки.
Вече е студент. Хубаво момче. И умно. Иска да стане инженер, като баща си. През деня тича по лекции, семинари, до библиотеката. Вечер се събира с приятели. Музика. Танци. Понякога закъснява. Все по-често закъснява...
Започва да не се прибира по цели нощи. Сутрин е вял и изморен. Спи му се. Тя отчайващо не може да го събуди и той отсъства от лекции. Изнервен и избухлив. 
Спомня си угриженото лице на ректора: "Вашият син употребява наркотици. Трябва да му помогнем. Вие сте родители. Говорете му. Потърсете специалист. Аз ще замълча. Не трябва да убиваме бъдещето му. Всеки греши." 
И се проточват почти две години на борба с коварния опиат. Явор иска, но не може да се откаже. Издържа няколко месеца и после отновно започва. Колко безсънни нощи! Колко думи изприказваха устата ѝ! Колко тревожни мисли посребриха косите ѝ, изтриваха усмивката от лицето ѝ... Унижение и срам изпитваше от хората и болка за собственото си дете, оказало се безсилно пред зависимостта от наркотика.
Доброто момче се е превърнало в хулиган с висящи дела за грабеж на аптека и кражба от болницата.
Не. Тя не може да как всеки ден по малко, но сигурно нейнят син умира. Не иска безпомощна да наблюдава неговото самоунищожение. Не за това го е създала. Не това е очаквала от него. Защо майчината обич е така безсилна пред пороко? Тя вече знае, че Явор няма да се оправи. Познава го толкова добре - всяка нишка от душата му, всяка клетка от тялото... Безсмислено е да се започва от начало, за да се повтаря всичко без край. 
Нервите ѝ не издържат повече. Всеки ден започна да получава пристъпи на прилошаване. Не може да бъде полезна с нищо. Животът е изгубил своя смиисъл. Денят - слънцето. Нощта - звездите и луната си. Тя - своя син.
Сега ще опита последното, което от няколко дни тормози съзнанието ѝ. Лекарят беше казал: " Наркоманът е способен да мобилизира себе си срещу наркотика и да го победи в името на някого, когото много обича. Ако е престанал да държи на личността си, дайте му друга личност, мотив."
Тя искаше да му даде себе си. Дано това го вразуми. Знае, че той я обича. Много дори. Дано болката се окаже достатъчно силна да му върне чистата мисъл и вярата в себе си... Дано успееш, сине!
А ти, стари мой приятелю, прости, че те оставям сам... Но аз съм една болна жена, която създава допълнителни проблеми. Не ти трябвам такава... Ти си умен - ще разбереш. И си силен. Трябва да му помогнеш! Прости ми...
Тя се наведе напред. Огледа пространството пред входа. Стъпи с крак на перваза. После с втория. За миг ѝ се стори, че една малка, съвсем малка звездичка трепна някъде в тъмнината. И се хвърли надолу...
След минути истерични женски писъци вдигнаха входа на крак. Явор надникна през кухненския балкон. На площадката, до уличната лампа, простряна по гръб, мъртва - лежи неговата майка. Той полетя по стъпалата - една безкрайна спирала на смъртта - тъмна и хладна.
Разбута хората и коленичи до тялото. Тя беше - позна я по лицето - толкова близо и мило; тя - позна я по ръцете, дето го бяха посрещали, изпращали, галили... тя - по косите, чехлите, роклята... Неговата майчица беше мъртва - с разбита глава и начупени кости... До нея - локвичка кръв... Явор се притисна към гърдите ѝ и зарида неудържимо. 
Заради мен... Заради мен... - повтаряше съзнанието му. 
Хората се разотидоха по домовете си. Пристигнаха коли на МВР и Бърза помощ. Отнесоха трупа. Под светлината на уличната лампа остана неговото очертание с бял тебешир. Като обвинение.
В спалнята, върху тоалетката намериха бележка:
- Заклевам те, сине, откажи се! Ако не го направиш и на оня свят душата ми няма да намери покой.
Измина една седмица от тогава. Бащата на Явор остаря, но не се предаде. Той се опитваше всячески да спаси последното, което му беше останало. Дълго разговаря със сина си. За живота и смъртта. За грешката и прошката. За смисъла и глупостта. Не го упрекна в нищо. Подаде му десницата си и после си обещаха този път да бъде завинаги. 

Явор
 Блед и изморен, Явор седи във фотьойла. Не се храни. Не се дрогира. Всички таблетки, прахчета и ампули е изхвърлил в тоалетната. Сега мълчи и мисли. Непрекъснато си мисли за майка си. 
Усмихната влиза сутрин в стаята му. Носи чиния с бухтички и кафе. Дръпва пердето и през прозореца влизат слънчеви зайчета - светли и игриви като очите ѝ.
Вижда я как слиза от тролея след работа. Умислена върви по алеята. Вдига поглед и лицето ѝ грейва. Тя винаги му се усмихва... 
Тя отиде за първи път с него в клиниката, когато започна да се лекува.
Тя живя с него на село, за да се възстановява.
Тя се срамува заради неговите кражби в полицията.
Тя му вярваше всеки следващ път, когато отново обещаваше, че няма повече... Тя... Тя... Тя...
Мамо! - плаче душата му. Майчице, защо го направи? Моля те, върни се! Моля те, мамо, моля те!
Аз съм виновен! Виновен - повтаря тишината и в стаята става студено. Виновен - трепери въздуха и нахлува мрак. Виновен! Пред себе си, майка си и Господа... Виновен...
Явор чувства, че все по-трудно издържа на мъката. Все по-силни стават болките в тялото от липсващия наркотик. Боли го главата, стомахът, болят го костите. Много го боли, но той няма да си постави инжекция. Нищо. Нека да боли! Несравнимо е с онази болка, дето разкъсва душата му.
Сърцето му блъска до пръсване, гади му се, вие му се свят... А той си спомня мъртвото лице на майка си. Косите ѝ са в локвичката кръв… очите – отворени… Значи е гледала, докато е падала. Какво ли е мислила? Устните ѝ… устните ѝ са усмихнати. Точно така. Дори и тогава тя му се е усмихвала.
Лошо ми е… Но защо мама ми се усмихва? Аз съм виновен… Как ли се чувства баща ми без нея?
Той стана и отиде при баща си. Вгледа се в него. Очите му са безкрайно тъжни. Отслабнал. Отвесната бръчка на челото му е станала по-дълбока. Нищо друго. Явор разбира, че баща му страда, но се държи заради него. И му става още по-мъчно.
Болките в ставите започват да стават нетърпими. Сърцето му толкова бързо пулсира, че го облива студена пот. Едва издържа напъните си за повръщане. Той седи неподвижен на фотьойла и мисли:
Нека да боли! Малко ми е! Какво ми липсваше, че започнах с тази проклета дрога? Какво ми даде тя? Нищо хубаво – малко удоволствие за много болки, престъпления и позор… Страх да не разберат. Страх от неизвестното. Страх за утре. Глупак! Убих майка си. Разбих семейството, което ме създаде. Съсипах себе си. Боли ме и не издържам…
Изведнъж Явор си спомни нещо. Стана и отиде до гардероба. Трескаво започна да рови дрехите. Намери старите си избелели дънки. Бръкна в джоба. Да. Беше там. Една забравена ампула морфин…
Тя може да спре блъскането на сърцето му. Да направи гърдите му способни да вдишват всичкия кислород, от който така се нуждае. Може да отнеме жестоките болки в ставите. Да му върне спокойствието, равновесието, съня. Да заспи и да забрави! Тази малка, стъклена ампула…
- Майчице, колко съм изморен! – промълви неволно.
Как? Как въобще можах да помисля подобно нещо? Да те предам, мамо? Не! Аз няма да те убия втори път… Няма да оскверня твоята памет! Не и това. Не заслужавам живота си, защото не съм способен вече да го живея както трябва… след всичко… Мамо, прости ми! Обичам те, толкова много…
Явор е захлупил лице в шепи и плаче – като малко момченце, оставено в къщи – изплашено и безутешно зове майка си.
Баща му отвори вратата и каза:
- Хайде, момчето ми, стани. Ела да изпием по чаша мляко.
„Ей сега“ – Явор затисна с мъка плача си.
Нищо не заслужавам! Нищо. Нищо…
Отиде в спалнята. Отвори прозореца. Стъпи на перваза и скочи.
Детски писъци, изпълнени с неистов ужас събраха хората пред входа. Там, върху очертания с бял тебешир силует беше се прострял по очи Явор. Това беше последната прегръдка. Последен порив срещу безсилието. Молба за прошка. Разкаяние.
Слънцето се оглеждаше кърваво в малката локвичка кръв до него.

Бащата
 Малко е да се нарече трагедия. Няма думи за това чувство. Няма сравнение. Пустота. Тишина. И празно.
Той събра документите си в една чантичка. Напъха няколко дрехи в сака. Огледа дали всичко е изключено и излезе от апартамента. Затвори вратата. Погледна малката медна табелка – „Семейство Иванови“. Хвана и я отскубна с ръка. Останаха две грозни дупки. Дълбоки и нащърбени.
Под тях, една до друга, бяха закачени две копринени черни пандели. И два некролога. На майка и син.
Той заключи вратата и пусна ключа в джоба си.
Една твърда буца беше стегнала гърлото му. Очите му се пълнеха със сълзи и той виждаше шосето, светофарите и другите автомобили през мъгла.
След един кръстопът спря колата и се вгледа в заспиващия град.
Прозорци в мрака – каза си той. Зад всеки – човек. И съдба. А моя прозорец се оказа – към нищото. Ако трябва да накажа някого за съдбата си, бих му дал наркотик.
Запали автомобила и тръгна в мрака без посока и мисъл.

Из книгата на Галя Маринова - "Наркомани разказват",1998 г.

logo pic new

stop

pic7

bezpl telefon

da razviem

Посетители на сайта

753696
Днес
Вчера
Тази седмица
Миналата седмица
Този месец
Миналият месец
Всички
486
608
7996
742363
17040
17049
753696

Вашият IP адрес: 34.204.179.0
2019-08-24 18:20