Истински истории

stzagora

ПРЕВАНТИВНО-ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР ПО ЗАВИСИМОСТИ - СТАРА ЗАГОРА 

Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.

Весела пише така както говори - документално. Затова ако и вие сте изживели най-бурните си години през 90-те и то в център на София, в книгата ѝ често ще виждате себе си. Дори без да сте докосвали наркотици. "Падение и спасение" не е разказ само за дрогата, тя е разказ за цяло едно поколение. 
Срещата ни е сутринта. Тя вече ме чака, оказа се, че става по-рано дори от мен. "В 5.30 обикновено" ми казва. Не по задължение. С две деца на 25 и 9 години. Работи като редактор в едно от най-рейтинговите сутрешни предавания. Винаги ми е изглеждала от онези хора, които минават леко през живота. На които не им пука. Винаги е била усмихната. Сега държа книгата в ръцете си и разбирам колко не разбирам хората. Прочитам я почти на един дъх, в колата, преди интервюто. Оказва се, че Весела (която явно на пук носи това име), е имала една от най-тежките житейски срещи - тази с хероина. И от битката с него е излязла победител. Вярва, че е преживяла това, за да разкаже днес за срещата си с дявола на колкото се може повече хора, за да успеят да го разпознаят, ако го срещнат някой път. 

Книгата ти по-скоро е разказ, а не роман. Имам чувството, че си я написала на един дъх.
- Никога не съм имала претенциите да съм писател, да пиша добре. Като дете пишех разни стихове, есета. Мрачни, апокалиптични, ужасни. Странно е, че никой не е обърнал внимание.Сега като майка си давам сметка, че още тогава се е гнездяло "нещото", което после ме е отвело по този път и ако може би ако някой е обърнал внимание... Не обвинявам родителите си, разбира се, тогава времената бяха съвсем други. 

В психоанализата казват, че малката случка е поводът, а причината се крие другаде.
- Аз съм се самоизследвала. Най-основното при наркотиците, а и при всички заивисимости е, че няма отговор на въпроса: "Защо започваш?", не "Как и кога си започнал?" и "Защо не мога да спра?". Говорила съм с много наркомани, никой не може да отговори. Нещата започват сигурно още от утробата, още когато бебето е в корема. 

От келешлък ли опита ти?
- Да, от скука, от тъпотия, от незнание...

Е, всеки може да "гугълне" хероин и да разбере за каква смърт става дума.
- В началото на 90-те, когато аз започнах "връзката" си с наркотиците, изобщо нямаше такава информация. И въпреки, че много четях, а и бях на 20 и нещо години с дете, пак нямах никаква представа с какво се забърквам. Много странно е, че сега, въпреки цялата информация, младите хора пак са неосведомени. Да, знаят, че хероинът е най-гадното нещо; знаят, че кокаинът не е добре, но все пак е за хората с пари... За тях марихуаната не е никакъв наркотик. Но дотук. Като приключих книгата, започнах да говоря с различни хора и се оказа, че много интелигентни, информирани хора не правят разлика в наркотиците и не знаят как да ги разпознаят при децата си ако започнат да ги употребяват. Оказа се, че и в световен мащаб това е проблем. 

Аз пък не мога изобщо да си представя, че някой млад човек днес би взимал хероин. Струва ми се ужасно тъпо и много старомодно. 
- Взимат. Аз съм пробвала всички наркотици и знаеш ли, хероинът ти носи най-готиното усещане. Нека не прозвучи като реклама, самата му същност е ужасна и убива. Затова хероинът е любимото оръжие на дявола. Хероинът е най-бързо убиващата дрога. Най-бързо се пристрастяваш. И се оказва, че употребата в световен мащаб е като крива. Когато са легализирали марихуаната в световен мащаб, е имало спад на употребата на хероин. А когато има криза, война, бедност, нещастие, кривата отново се качва. Сега се наблюдава нещо подобно, за съжаление.

Аз не мога да повярвам, че си била толкова навътре, а сега изглеждаш така - здрава, с хубава кожа, с бели зъби, със семейство и добра работа. Статистиката не трябва ли да те е погребала вече?
- Доста хора спират. Лично аз познавам четирима, които сме почнали заедно и днес са спрели.

Дори оживели след хероина не изглеждат като теб, знаеш за какво говоря.
- Да, това е проблемът. Истината е, че не живеят пълноценен живот. Не могат да се социализират. Ето защо аз съм горда с това, което съм. След това, което съм преминала, аз съм супер успяла. Имам среден стандарт н живот, хубава работа, приятели, семейство. А всички мои бивши приятели от вереме на време взимат, да речем, по нещо. На мен ми останаха единствено цигарите. Сега живея дравословно и спортувам непрестанно.

Кога разбираш, че хероинът те е "взел"?
- Много бързо става. За 5 дни. На шестия ден си с абстиненция. Ти, разбира се, не знаеш какво е абстиненция в началото. Не знам какво се случва сега, но аз започнах да го пуша - това е един жълт прах, с който си пълниш цигарата. Точно пет дни пушех по една такава цигара на ден. И на шестия ден се събудих все едно ме е тръшнал много ударен грип. Всички стави и кости ме боляха, беше ми студено и се потях. Това са признаците на грипа, но и на абстиненцията. Некомфортно ти е, напрегнато ти е, не можеш да си намериш място.

Толкова ли не можеш да се справиш? В крайна сметка това е само физически дискомфорт. Чувала съм за хора, които едва ли не трябва  да ги приковат с белезници за нещо, за да издържат на болката и да не излязат за следващата доза.
- Справяла съм се много пъти. Много. Безброй. Пробвала съм много лечения. Това, за което говориш е едно от тях - "студена пуйка" - за 5-6 дни се оправяш. Лошо ти е, но се изчистваш. И после се връщаш отново. Защото е в главата ти, не в тялото. Това е дух, който те обладава и не те пуска. И те връща всеки път. 

Колко пъти си се "връщала"?
- Много. Много. Страх те е да спреш. Страх. "Само още веднъж!", си казваш. Да не говорим, че ако решиш да спреш, в "средите" ти казват: "Ти луда ли си? Няма никога да успееш!"

Не виниш ли някого? Например този, който ти даде първата доза?
- Не. Това е лично решение. Тогава този човек ми каза: "Това е хероин и от днес си го плащаш." И нали ти казах, дори не знаех какво е това точно. Ако бях попитала сигурно щяха да ми кажат. Тогава всички в тази кръчма на Магура пушеха, онези бурни години. Пушехме в кръчмата, можеш ли да си представиш?

Как се справяше с дъщеря си?
- Майка ми ме заведе на лекар и никога няма да забравя какво ми каза той: "Тя има зависимост от наркотици, но не е наркоманка. Не е развила това стадно чувство да се събира на групички с други наркомани, да не се грижи за себе си, да краде, да изнася неща от вкъщи..." Така че наистина не бях типична наркоманка, стараех се... Не взех нищо от нас, за да си доставя наркотици, през цялото време си изработвах парите. Аз съм израстнала в много морално и консервативно семейство и може би това има значение.

Хероинът не е ли супер евтина дрога? Защо всички наркомани в един момент започват да изнасят къщите си?
- О, не, изобщо не е. Като си зависим, ти трябва една определено не малка сума на ден. Само за дозите. Тогава работех като сервитьорка и когато ме хванеха да се друсам, защото това се случваше, още на другия ден започвах работа на друго място. Изобщо не се спирах.

Как реагирах родителите ти, когато разбраха? Майка ти е била лаборантка, а баща ти - военен. Сигурно е било ужасно тежко.
- Много беше страшно. Какво преживяха тези хора с мен... Бореха се до край, помогнаха ми много. Знаеш ли, това е заболяване на цялото семейство. То засяга всички около теб. Ти умираш пред тях всеки ден. Всяко звънене на телефон за тях е ад. Живеят в кошмар. Проблемт е, че много хора се отказват, гонят децата си от дома. А не трябва. Знаят, че е трудно, но обикновено децата им си нямат никой друг. Родителите са единствените, които остават до теб. В един момент майка ми ходеше на погребения на наркомани, дори не зная как ги е намирала, не съм я питала. Все едно е чакала аз да съм следващата и се е подготвяла за този момент. 

Тогава интересуваше ли те мнението на другите?
- Беше ми гадно, ходех с дълги ръкави, притеснявах се да не разберат в магазина, в детската градина. Но те те виждат в един момент - трепереща, лошо ти е... Разбират, че има нещо, но не знаят какво точно. Учителката на дъщеря ми в детската градина по-късно ми призна, че е знаела, че нещо ми има, но нямала представа какво е. И подпитвала дъщеря ми Валя, която тогава беше на 4. 

Тя, предполагам, не е могла да ѝ отговори?
- Тя знаеше, че "мама е болна". Има една глава от дъщеря ми в книгата. Помни всичко. А после съм ѝ разказвала. Тя ме накара да напиша книгата всъщност. Тя сега е на 25, омъжена е и живее в Лондон. 

Значи все пак, колкото и да са малки, децата разбират и помнят.
- Да. Много я е било страх за мен.

А теб срам ли те е от това, което си била?
- Не. Може да звучи безумно, но дори не съжалявам. Мисля, че това е моят личен път и е трябвало да го извървя. Приемам го като мисия - че е трябвало да мина по някаква причина през тези неща. Може би ще разбера каква е тя сега , при излизането на тази книга. Бих искала да попадне в ръцете на деца и родители, които да разберат за какъв ад става дума. 

За мен е непонятно как симптомите на наркомана се изплъзват от вниманието на родителите.
- И аз мисля, че не може да не разбереш кога детето ти е взело наркотик, ако го познаваш добре и го наблюдаваш непрекъснато. Всяка промяна ти прави впечатление. Много е трудно, разбирам. Дори да разбереш, да си признаеш, да го хванеш... Какво правиш? Заключваш го? Не го пускаш да излиза? Да се пребориш с това не е в силите на човек. И аз го казвам, защото не мисля, че съм свръхчовек, а защото вярвам, че на мен Бог ми помогна.

Кога си каза за последен път: "Край, този път ще го преборя!"?
- След първите две години пиене на метадон знаех, че ще спра, но ме беше страх. Абстиненцията е болезнена, но другото е по-страшно - какво ще правиш ако "това" го няма. Но кого не го е страх? Много искаш да напуснеш мъжа ти, но те е страх. Същото е. Връзка, но много по-силна от всяка друга. Живееш с това, дишаш с него.

Не те ли беше стрях, че ще умреш?
- Не. От малка съм ок със смъртта. Близка ми е. Наскоро почина наш семеен приятел и много страдах. Но не за него. За близките му. За мен не ме е страх. Повече ме е страх от остаряването и болестите. Когато бях на хероин два пъти ме връщаха от смъртта. 

Ако те е страх от смъртта, може би никога няма да посегнеш към хероин. Пътят от първата доза до смъртта може да бъде изненадващо кратък.
- Да, страхът би могъл да те спаси. Но на мен не ми е минавала изобщо мисълта за смърт.

Имало ли е моменти през тези 16 години, откакто си спряла, в които си се изкушавала да опиташ отново. "Само веднъж"?
- Не. Няма го. Отиде си. Трудно, но си отиде. Битката с хероина е голяма, всекидневна, ежеминутна, непрекъсната. Започваш, отказваш се, намразваш се, започваш отново... Затова победата е велика. Победата над хероина е истински триумф.

Източник: http://www.interview.to/%D0%B1%D0%B3/%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D0%B2/2016/november/%D0%B2%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B0/

Майката
 Отвори прозореца на спалнята и впи пребледнелите си пръсти в перваза. Пое дълбоко дъх и се опита да успокои бесните удари на сърцето си. Не успя. Вгледа се в небето - ниско и тъмно, по него не се виждаше нито една звезда. И луната я нямаше. Стана ѝ още по-усилно и тежко. Безкрайна мъка и отчаяние задушаваха гърлото ѝ. Тежаха в нозете ѝ като олово. Облегна се на перваза и затвори очи. В съзнанието ѝ като на филмова лента се занизаха картини.
Акушерката вдига високо ревящото бебе и казва:
- Честито момченце! Как ще се казва?
Явор - чува собствения си глас и протяга ръце към мъничкото човече. Гушва го и прелива от нежност. Това безпомощно телце е най-скъпоценноти нещо, което притежава в света. 

Трудно ми е да пиша такива статии и това не е защото нямам мнение или не искам да го заявя, а защото мисля, че се превръщат в клише. Разговорите по подобни теми често водят до разгорещени дискусии, а те сами по себе си почти винаги опират до едно и също. От друга страна понякога има изключения и именно през тях с едни много малки стъпчици се случва промяна или стават положителните, хубави неща. Заради тях си заслужава. Стигмата си е стигма.

Измина близо година откакто спрях цигарите. Все едно беше вчера, когато хвърлих последната празна кутия от цигари в кошчето и поех смело към моята лична борба с тютюнопушенето.
На 28 години съм и пушех активно от 13 годишен. Да, точно така – 13 годишен. Както и да го смятаме, това са едни активни тютюнджийски 15 години. В продължение на 15 години всеки ден по една кутия от 20 къса цигари. Както всички други и аз започнах като ученик от чисто любопитство. Тогава по-млад, по-активен и ... по-глупав. Вярвах, че аз съм силният и винаги ще мога да оставя цигарите, когато си поискам. Спортувах активно, дробовете ми бяха все още чисти, бях по-силен от тютюна.

logo pic new

stop

pic7

bezpl telefon

da razviem

Посетители на сайта

505717
Днес
Вчера
Тази седмица
Миналата седмица
Този месец
Миналият месец
Всички
69
233
2180
500600
3765
16532
505717

Вашият IP адрес: 35.175.190.77
2018-12-10 06:37